С любов към България

Мария Българова

Мария Бочева Българова е член на революционния комитет и заедно с Евлампия Векилова избродират знамето на копривщенските въстаници. Тя е и прототип на Вазовата героиня Рада Госпожина от първия български роман "Под игото".

Биография

Мария Българова е родена през 1853г. гр.Сопот в бедно многодетно семейство на гайтанджия. Леля й - монахиня Евгения, игуменка на Девическия метох, я взема при себе си, за да й даде добро образование и възпитание. Тя е първа по успех в килийното училище на метоха. След неговото завършване я изпращат в гр.Копривщица като помощник на учителката - монахиня Харитина. Поради добрата си подготовка Мария Българова преподава по по-сериозните предмети. Става секретарка на женското дружество в Копривщица. Запознава се с Тодор Каблешков. Той я снабдява не само с революционна литература, но и спечелва сърцето и и я посвещава в народното дело. След завършването я изпраща на свои разноски в Габровското девическо класно училище. Мария Българова го завършва с отличие и се завръща в Сопот, където става учителка в класното девическо училище. През 1875г. в Сопот идва Тодор Каблешков и възобновява дейността на революционния комитет. Апостолът възлага на Мария да ушие знамето на въстанието. Чистата и искрена дружба между нея и Каблешков продължава. Тя членува в революционния комитет, става секретарка на женското дружество "Постоянство". На 22 февруари 1877г лейди Емили Странгфорд посещава Сопот. Мария Българова произнася приветствено слово на френски език. Лайди Странгфорд й подарява голям златен кръст, който сопотската учителка носи на верижка. След Освобождението Мария Българова живее в Девическия метох и помага на леля си монахиня Евгения в управлението на манастира. Все още в сърцето й гори мъка за тежката загуба на годеника й Тодор Каблешков. Мария Българова се омъжва за високообразования за времето си калоферец Богдан Бракалов, който е бил и опълченец. Раждат им се девет деца, шест от които умират невръстни. Мария Българова умира в гр.София на 6 януари 1919г.

Мария Бочева Българова
учител
Родена	1853 г. гр.Сопот, България
Починала	6 януари 1919 г. (66 г.) София

Димитър Бончов

Биография

Роден е около 1848 година в град Горна Джумая, който тогава е в Османската империя. Участва в Априлското въстание през 1876 година в четата на Георги Бенковски. След разгрома ѝ се включва в четата на Цанко Дюстабанов. Властите го залавят и затварят в София, където е обхванат от амнистията по-късно през годината. През Руско-турската война участва в доброволческия отряд освободил Горна Джумая. След 1879 година се преселва в София.^[1]

Петър Бонев

Животопис

Петър Бонев е роден през 1837 г. в Перущица. Получава първоначалното си образование в родния си град. По-късно продължава гимназиалното образование в Белград. Тук попада в средите на революционната българска емиграция и влиянието на Георги Раковски и Васил Левски. Участва в Първата българска легия (1861-1862). След разтурването на легията се завръща в България и учителства последователно в Перущица и Пазарджик.
Участва заедно с Васил Левски в създаването на Перущенския частен революционен комите на ВРО и е негов председател. Включва се и в Пазарджишкия частен революционен комитет.
Особено деен е организирането на Априлското въстание през 1876 г. Завръща се в Перущица и отново е начело на комитета.
При избухването на въстанието командва силите в Перущица и организира отбраната на града. Съпротивата на перущенци е сломена едва след като срещу тях е изпратена редовна османска армия използваща артилерия. Петър Бонев загива по време на сраженията с многократно пре

Петър Бонев
български революционер
Роден:	1837 г. Перущица, Османска империя
Починал:	30 април 1876 г. (39 г.) Перущица, Османска империя

възхождащ противник.

Христо Богоев

Биография

Роден е на 25 ноември 1855 г. в старозагорското село Змейово. Участва в подготовката на Априлското въстание. По време на Съединението е председател на Пазарджишкият окръжен съд. В периода 1894-1898 е адвокат в Бургас. През 1898 г. става окръжен управител на Шумен. От 1901 до 1902 г. е кмет на Бургас. През 1911 г. отново става окръжен управител в Шумен, но същата година е назначен за такъв в Бургас. Остава на поста до 1913 г.^[1]

Христо Богоев
български политик
Роден	25 ноември 1855 г. Змейово, днес България
Починал	14 януари 1930 г. (74 г.) Бургас, България

Генчо Белчев

Генчо Костов Белчев е родом от Копривщица и учителства във взаимното училище там през 1870-1876 година. Въвежда в копривщенското първоначално училище звучната метода. Член на копривщенския революционен комитет. При потушаване на Априлското въстание е заточен на доживотен затвор на о. Родос. След Освобождението на България, през 1889 г., е ръкоположен за свещеник.^[1]
Умира на 17 юли 1892 година.^[2]

Генчо Костов Белчев
български революционер
Роден	1 декември 1826 г. Копривщица, Османска империя
Починал	17 юли 1892 г. (65 г.) Копривщица, Източна Румелия

Никола Беловеждов

Биография

Никола Беловеждов е роден на 25 октомври 1856 г. в град Копривщица. Завършва Пловдивското класно училище и едва седемнадесет годишен става учител в родния си град. Сдружава се с Тодор Каблешков, Найден Попстоянов и други копривщенски бунтовници. Полага клетва като съзаклятник в Копривщенския частен революционен кометет.

Участие в Априлското въстание

На 20 април 1876 г. при избухване на Априлското въстание, Никола Беловеждов облича въстаническите дрехи и застава начело на чета от около 80 души. След завземането на турския конак е избран за секретар на Военния революционен съвет и става един от първите помощници на Тодор Каблешков и Панайот Волов. Заловен от турците, е осъден на смърт и заточен на остров Родос, където дочаква Освобождението.

Народен учител

След завръщането в отечеството си, Никола Беловеждов се отдава изцяло на просветното дело. Първоначално е учител в единственото тогава училище в София в двора на черквата „Света Неделя“ , а по-късно организира в Драз махала създаването на училище „Свети Свети Кирил и Методий“, където продължава да учи децата. Преподава методика в Софийската девическа гимназия и български език в Класическата гимназия. Издава читанка, публикува методически упътвания и лекции в „Учителски Вестник“. По-късно Никола Беловеждов издава месечното илюстровано детско списание „Звездица“, на което е редактор 20 години. „Звездица“ възпитава българските деца , приучава ги на добродетелност и любов към труда. Списанието е едно от най-добре списваните за времето си детски издания у нас. Чрез него името на Никола Беловеждов става популярно сред деца и родители, на цялата наша общественост. Освен „Звездица“ , издава и „Малка детска библиотека“ и е един от редакторите на „Младежка библиотека“, издавана в началото на века.

Обществен деец

Никола Беловеждов е един от основателите на Учителската взаимоспомагателна каса и неин председател от 1911 до 1924 година. Участва и в читалищната дейност, дълги години е секретар на читалище „Славянска беседа“ в София.
На Априлската епопея посвещава книгата си „Първата пушка за Априлското въстание“, която издава през 1901 г., а през 1918 г. щабът на действащата армия я издава в поредицата „Походна войнишка библиотека“. През 1994 г. е отпечатано трето издание на книгата. На 4 ноември 1930 г. смъртта прекъсва живота на Никола Беловеждов. Неговото име заема достойно място сред бележитите дейци на Априлското въстание, сред народните учители и просветители на българския народ. Никола Беловеждов е патрон на 108 Средно Общообразователно училище в София.

Теофил Бейков

Теофил Бейков учил в родното си село, може би в Калугеровския манастир, а след това в Копривщица. През 1844 г. станал учител в Калугерово, където учителствал цели 16 години. След това се заловил с търговия и кръчмарство, и се издигнал като един от най-видните и уважавани хора в селото.
Не е ясно точно при какви обстоятелства е бил посветен в революционното дело, но се знае, че това е станало лично от Левски, заедно с неговия приятел - игумена на манастира „Свети Никола“ отец Кирил Слепов. В началото на март 1876 г. в този манастир се събират представители на близките села и след пламенна реч на Бенковски отец Кирил заклева присъстващите. Във всяко едно от околните селата е създаден революционен комитет. От Калугерово Бенковски заминава за с. Ветрен, където e посрещнат от Теофил Бейков, пристигнал там по-рано.
Бил избран за представител на Калугерово на Оборище, където подкрепил безрезервно Бенковски при разискванията за даване пълномощия на апостолите. След обявяване на въстанието Бейков заминал начело на калугеровци за връх Еледжик. Тук заедно с Гено Телийски организират и ръководят отбраната на лагера.
След разгрома на въстаниците е заловен и откаран в Пазарджишкия, а след това в Пловдивския затвор. По разказа на Константин Величков е обесен на ъгъла на една къща срещу църквата „Света Богородица“ в Пазарджик.

Теофил Бейков
български революционер
Роден:	1821 г. с. Калугерово, днес България
Починал:	1876 г. (55 г.) Пазарджик, днес България

Тодор Банчев

Биография

Роден е в разложкото село Горно Драглища или според други източници в съседното Баня. Работи като учител в село Радилово, Пловдивско. В 1854 година излиза хайдутин и оглавява чета, в която влизат Бейко, Иван Малинов и Гого Ангелов от Радилово. Разчиства проходите от Батак за Македония и Тракия от разбойнически шайки. Хайдутува над 10 години и за него са запазени много легенди.
Тодор Банчев Хайдутина от Тодор Начков В Априлското въстание е помощник на Георги Бенковски и Панайот Волов при изграждането на революционните комитети в IV революционен окръг.^[1] От гара Бельово се присъединява към Хвърковатата чета.^[2][3] Участва във въстанието в Копривщица, Панагюрище - където по думите на Захари Стоянов „гаврътнал 20 турци", в Брацигово, където се бият синовете му Иван и Георги. Тук Тодор Банчев предлага план на Васил Петлешков за оттегляне в планината, но той отказва. След разгрома на Панагюрище предлага на Бенковски Хвърковатата чета да тръгне към Рила и Родопите, но надделява мнението за оттегляне в Стара планина.^[4] С няколко другари напуска самоволно Хвърковатата чета на връх Баба, като задигат най-добрите коне, пробива турския обръч и се спасява.^[5]
Тодор Банчев умира през февруари 1877 година.

Списък на четниците в четата на Тодор Банчев

1. Георги Петров Ангелиев — Радилово
2. Атанас Малинчов — Радилово
3. Бейко Гащанов — Калугерово
4. Петър Иванов — Брацигово
5. Христо Димков — Пещера
6. Стоян Малинов — Бяга
7. Димитър Тошков — Паталеница
8. Киро Донков — Батак
9. Малин Станков — Перущица
10. Методи Паунов — Цалапица^[6]

Иван Балтов

Иван Ангелов Балтов е български революционер.
Той е син на видния стрелчански търговец Ангел Балтов. Учил си в родното село при даскал Поликарп Чукльов, и от малък започнал да помага на баща си в търговията. Още преди да бъде основат комитет в Стрелча, Иван Балтов бил посветен в революционното дело и имал връзки с пловдивските бунтовници. По разкази на стари стрелчавци Иван довел Левски в селото със собствената си покрита талига и го стоварил пред дядо Стойновия хан като случаен пътник. Избран е представител на селото си на Оборищенството събрание от членовете на възобновения от Бенковски комитет. Когато избухнало въстанието Ангел Балтов бил назначен за стотник на стрелчанските въстаници, чийто войвода бил Панайот Волов. На неговата част („сотня”) била дадена заповед от Бенковски да се обсади турската махала в Стрелча, и българите успели да принудят башибозуците да се барикадират в селската джамия. По-късно Иван Батов и дружината му участвали във всички сражения с башибозука край Стрелча, Клисура и Карлово. След предаването на Копривщица турците арестуват цялото семейство на Ангел Балтов. Единствено брат му Тодор успял да избяга в Средна гора. Те били откарани в Пазарджик, а оттам в Пловдив. Преди да влязат в града Иван Балтов успял да се изплъзне от конвоя, но бил заловен от заптиетата и откаран в Одринския затвор. След амнистията от 31 юли 1876 г. семейство не се завърнало в Стрелча. Иван се заселил в Пловдив и отворил хан в Каршияка.

Иван Балтов
български революционер
Роден:	1845 г. с. Стрелча
Починал:	1923 г. (78 г.) Пловдив

Димитър Атанасов Русчуклийчето

Димитър Атанасов Маринов, известен като Русчуклийчето, е български революционер, участник в Априлското въстание.

Биография

Димитър Атанасов е роден в Русе в търговско семейство, а и самия той по-късно започва да се занимава с търговия. Става член на местния революционен комитет, както и участва в борбата за църковна независимост. През януари 1876 емигрира в Румъния и установява контакт с местните български революционери. През март се прибира и започва да развива революционна дейност в Търновския край. По време на Априлското въстание е знаменосец в четата на Поп Харитон и Бачо Киро. Умира при опита на четата да се измъкне от обсадата на Дряновския манастир.^[1]

Иван Арабаджията

Иван Атанасов (Танов) Арабаджията е български националреволюционер, един от най-преданите съратници на Васил Левски. Пратеник на събранието в Оборище, участник в Априлското въстание и Съединение, народен представител.

Биография

Дейци на БРТЦК, Пловдив, лятото на 1885 г. Седнали, от ляво надясно: Антон Мумджиев, Тодор Гатев, Продан Тишков, Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Арабаджията, неизвестен. Втори ред седнали, от ляво надясно: Иван Стоянович и Ангел Чолаков. Прави, от ляво надясно: Недялка Шилева, Спиро Костов, Димитър Ризов, Петър Зографски, Коста Паница, Спас Турчев. Фотография на Димитър Кавра

Иван Арабаджията е роден в село Каратопрак (дн. Черноземен), Пловдивско. По-малък брат е на революционера Петър Арабаджията. След 1865 г. се заселва в село Царацово, област Пловдив, където живее дълги години работейки като арабаджия (коларо-железар).
Революционната си дейност започва като близък сподвижник на Васил Левски, когото укрива в собствения си дом и придружава при изграждането на революционни комитети на ВРО. Заедно с това е от ключовите фигури на БРЦК в Пловдивско. Изпълнява отговорни задачи. Гибелта на Левски не сломява революционния му дух и той продължава да служи на революционното дело. Дейно участва в подготовката на Априлското въстание (1876). В качеството си на представител на революционния комитет в село Царацово присъства на събранието в Оборище. След избухването на въстанието организира чета в селото, но е заловен. В продължение на няколко месеца е подложен на нечовешки изтезания и след това освободен.
Ползва се с авторитет след Освобождението. Взема участие в Съединението на Княжество България с Източна Румелия като предводител на малка чета. За огромната си родолюбива и революционна дейност е избиран за народен представител в IV- о, V- о и VI- о Обикновено Народно събрание.

Иван Андонов (революционер)

Биография

Иван Андонов е роден на 28 юни в село Мурсалково, Чирпанско (днешно Спасово) в семейството на поп Андон Савов (син на свещеник, внук на свещеник и правнук на Сава Йерей) и Бона Тодорова. Има двама братя и шест сестри:

„

...Аз съм се родил на нивата в м. Малките брестчета, както са жънели с баща ми и други жътвари. Това било на 28 юний 1854 г. през деня след пладне. Майка ми ме завила с престилката си, баща ми и е помогнал та се качила на кобилата и ме откарали в селото. В неделята, когато ме кръщавали, случили се у дома на гости хаджи Ананий таксидиотин от Рилския манастир. По негово желание кръстен съм Иван. „Иоан ке будет отсякъл манастир- ския човек“ (на Св. Иоан).[1]

“

Първоначално учи в родното си село, а от 1861 г. до 1871 г. в Чирпан и Пловдив. Работи като учител в село Евджилери, Чирпанско (днес Средно градище) (1872-1874).

Революционна дейност

Включва активно в националноосвободителното движение (1872). Член и секретар на Чирпанския частен революционен комитет. Заедно със Стефан Стамболов участва в Старозагорското въстание (1875).
Включва активно в подготовката на Априлското въстание (1876). Заловен е и е осъден на доживотен затвор. Прекарва две години в Пловдивския и Цариградския затвор. Освободен е според амнистията на Санстефанския мирен договор.

БТЦРК: Коста Паница, Иван Стоянович, Захарий Стоянов, Иван Андонов и Димитър Ризов. Фотография на Димитър Карастоянов

След Освобождението продължава будна организационна дейност за постигане на общобългарското единство. Учи в Пловдивската семинария (1878-1879).
Става един от основателите на комитетите „Единство“. Съосновател, заедно с Пере Тошев, секретар и активен член на Българския таен централен революционен комитет БТЦРК (1885). Първоначалната цел е освобождението на Македония, обединението на българските земи в едно цяло и в по-далечна перспектива образуването на конфедерация на балканските страни. Постепенно основната задача на комитета е подготвянето и осъществяването на въстание за обединението на Княжество България и Източна Румелия. На 6 септември 1885 г. Заедно със Захари Стоянов влизат в конака и заявяват на управителя на Източна Румелия Гаврил Кръстевич, че е свален и Съединението е извършено.

Обществена дейност

Дейци на БРТЦК, Пловдив, лятото на 1885 г. Седнали, от ляво надясно: Антон Мумджиев, Тодор Гатев, Продан Тишков, Захарий Стоянов, Иван Андонов, Иван Арабаджията, неизвестен. Втори ред седнали, от ляво надясно: Иван Стоянович и Ангел Чолаков. Прави, от ляво надясно: Недялка Шилева, Спиро Костов, Димитър Ризов, Петър Зографски, Коста Паница, Спас Турчев. Фотография на Димитър Кавра

Започва адвокатска практика в Пловдив (1887). Председател на Околийското и Окръжно бюро на Народнолибералната партия в Пловдив (1886-1919).
Народен представител в III-то и IV-то Велико народно събрание, V-то и VI-то Обикновено народно събрение]] (1886-1907).
Редактор на „Малък вестник“ (1892-1893) и вестник „Шести септември“, насочен срещу д-р Никола Генадиев (1908). От вестника излизат само 10 броя.
Председател на Поборническо-опълченското дружество (1904-1936) и на Археологическото дружество в Пловдив (1923-1929). Пише книгите „Из спомените ми от турско време“ в две части и „Съединението“, в които разказва за срещите си с Васил Левски, Христо Ботев, приятелството със Стефан Стамболов и национално-освободителните въстания (1927-1929).
Умира през 1937 г. в Пловдив.
Родство. С жена си имат десет деца. Негови потомци са Андон Андонов-областен управител на област Пловдив при 83-то и 84-то правителство (1997-2001), актьорът, художникът и голям режисьор Иван Андонов."

Георги Ангелиев

Животопис

Георги Ангелиев е роден на 10 март 1832 г. в с. Радилово, Пазарджишко. Завършва селското килийно училище. Занимава се със земеделие и е дребен търговец на дървен материал.
Включва се в четата на Бейко войвода (1857). Обикаля повече от три години Родопите. След нейното разпускане не посмява да се върне в родното си село и заминава за Влашко (1863). Установява се последователно в Браила, Галац и Букурещ.
Около година работи при българските търговци братята Евлоги и Христо Георгиеви. С помощта на Христо Георгиев и застъпничеството на руския вицеконсул в Пловдив Найден Геров през 1864 г. се завръща в Радилово и отново започва търговия с дървен материал. При едно свое пътуване из Чирпанско, по търговия, се среща с Васил Левски. Основава Радиловския частен революционен комитет на ВРО.

Подготовка и участие в Априлското въстание (1876)

На 9 март 1876 г. в с. Радилово пристигат Георги Бенковски и Панайот Волов, с които вече се познава и възобновяват революционния комитет. Отново е избран за председател и за негов представител на събранието в Оборище. По време на събранието е назначен от Георги Бенковски за войвода на въстаниците от селата по южния бряг на р. Марица. Възлага му да съсредоточи при обявяването на въстанието мирното население в Брацигово.
Обявяването на въстанието го заварва в Панагюрище, откъдето се отправя към с. Радилово. С пристигането си свиква революционния комитет, обявява въстанието и се отправя към селата Ало Кочово, Бяга, Козарско и Жребичко, в които също обявява въстанието. Нарежда населението на селата да се евакуира в Брацигово. На 26 април 1876 г. под закрилата на Ангелиевата чета, селяните от с. Радилово, те се отправят към Брацигово. По пътя колоната е пресрещната от башибозук, завързва се сражение, в което са убити 14 турци, а от българите няма жертви. Георги Ангелиев е леко ранен в дясната ръка. В Брацигово четата започнава да строи укрепления и окопи около селото. Въстаниците удържат башибозушките набези, но срещу тях е изпратена редовна турска войска и започва артилерийски обстрел. Заедно с 27 от своите четници успява да пробие блокадата и се измъква в планината. Крият се около 6 месеца, след което заминава тайно за Пловдив и се явява при английския консул Калверт, на когото разказва за мъките на другарите си и го моли да им издйства амнистия от османската власт. Консулът приема и радиловските бунтовници са помилвани. Като главен организатор на бунта не посмява да напусне английското консулство до обявяването на Руско-турската война (1877-1878).

След Освобождението

След Освобождението се преселва в с. Саранбей (днес Септември). Отново започва търговия с дървен материал. Избиран е няколко пъти за кмет на селото и за народен представител в V, VI и VII-о ОНС и IV-о ВНС. По-късно се преселва в Пазарджик, където умира на 84-годишна възраст.

Четници при Таньо войвода

Четници при Таньо войвода

СЪСТАВ НА ЧЕТАТА

Четата  на  Таньо  войвода  се  състояла  от  28  души.  Списък  никой  не  й  е правил  и  до  нас  са  достигнали  имената  на  23  четници,  които  ние  подредихме според йерархията, която са заемали в четата и според случките с тях по време на бойния поход.

1.  ВОЙВОДАТА  ТАНЬО  СТОЯНОВ  КУРТЕВ,
наричан  още  Домусчиев,  Уйгунсуза  и Диарбекирски,  е  роден  на  5  април  1846  г.  в гр.Сливен в заможно, многочленно семейство. Баща му, Стоян Куртев, отглеждал в балкана, прекупувал и  търгувал  със  свине  и  дребен  добитък.  Той  имал трима сина и две дъщери: Курти - роден през 1842 г., Тона - през 1844 г., Таньо - през 1846 г., Димитър - през 1854г. и Рада - родена в 1856 г. Всички освен Таньо са дали поколение.

2.  ВЕЛКО  ДАЧЕВ  ТИШЕВ,  наричан  още Карловлията - знаменосец на четата. Роден през 1844  г.  в  с.Ердуван-лийски  чифлик  (Радево),
Новозагорско.  Още  19  годишен  тръгнал  с хайдушка дружина и по гурбети из Влашко. През 1866  г.  бил  с  четата  на  дядо  Жельо.  След  това скитал като градинар по градовете от Оршова до Галац, докато се установил в Олтеница. Тук бил сред  групата  момчета,  които  били  подготвени  и въоръжени  от  олтенишкия  комитет  и  се включили в състава на Таньовата чета. Като опитен революционер с хайдушки стаж бил определен за знаменосец на четата. Като такъв бил с нея до последното й сражение на 27 май. На 5 юни бил заловен при гр. Котел и като не можало да се установи дали е от четниците или от местните въстаници, откарали го в Одрнския затвор. След амнистията го пуснали и той отишъл в Кишинев, където се зачислил в Шеста опълченска дружина и бил с нея  до  края  на  войната.  След  това  се  оженил  в  Чирпан  и  се  заселил  в  с.  Вятово, Русенско, където оставил наследници и починал на 10 септември 1921 г.

3.  СТЕФАН  НИКОЛОВ  ЗАРАЛИЯТА,  член  на щаба,  доверен  човек  на  войводата  и  водач  на четата. Роден през 1850 г. в с.Хайнито (Гурково), но навсякъде  казвал,  че  е  от  Сливен.  Останал  рано сирак,  той  изучил  абаджилъка  в  Стара  Загора  и  в Цариград  и  решил  да  открие  своя  абаджийница  в родното  си  село.  Синът  на  бея  обаче  се  опитал  да обезчести  сестра  му  и  Стефан  го  убил,  след  което хванал гората и станал народен отмъстител. Хайдутувал в  Лудогорието  и  Тузлука, където се запознал с много местни революционни дейци.
Две години (до 1872 г.) бил с дружината на съселянина си дядо Никола Вираноолу, а след това за убийството на един бей бил осъден на 15 години затвор и затворен в Русе. В началото на февруари 1876 г. успял да избяга и отишъл в Турномагурели, където била сестра му. Тя. шила знамето на Таньовата чета- Стефан се сближил с войводата  и  станал  негов  доверен  човек. Когато се  прехвърляли  в  Олтеница,  той
придружавал  каруцата  с  оръжието.  След  преминаването  в  България,  Стефан  бил водач на четата и неин куриер до залавянето му в Побит камък на 19 май 1876 г. Бил откаран в Разград, а след това в Русе, където е съден и осъден на смърт. Обесен е в същия ден следобед. Въжето три пъти се късало и тълпата викала „милост", но палачите го обесили.

4. ПЕТЪР ИВАНОВ РУСКОВ, наричан след Освобождението  Комитата,  бил  наи-младият, 23  годишен,  в  четата.  Роден  е  през  1853  г.  в Сливен  в  заможно  семейство.  Бил
съмишленик  на  революционните  дейци. Заплашен  от  арест  през  1873  г.  избягал  в Румения  и  се  установил  като  търговец  в Браила. Там при него дошйл Таньо през 1875
г., а през апрул 1876 г. Петър отишъл при него в Турномагурели и се включил" в четата. С четата бил до 23 май, когато паднал от скалите при с.Костанденец и се изгубил. Ца 27 май бил. заловен при с.Посабина, Поповско, докаран заедно с главите  на  трима  от  другарите  му  в  Разград  и  съден  в  Русе,  Осъден  бил  на  три години  затвор  и  откаран  на  остров  Родос.  След  Освобождението  се  заселил  в гр.Кубрат, където имал хан и кръчма. Оставил наследници - син и дъщеря. Починал на 9 септември 1926 г. Оставил е писма и автобиография, изясняващи бойния път
на четата.









5. ГЕНО ГРОША (ГЕНО СТЕФАНОВ ГРОШОВ) бил роден в с. Градец, но се преселил със семейството на баща си в Котел. Имал двама братя - по-голям и по-малък  от  него,  добри  стопани,  скотовъдци  и  земеделци.  Гено  обаче  бил  буен  и непокорен и забегнал в Румъния да търси свободен живот. През пролетта на 1873 г. той влязъл в четата на Йордан Стоянов и Стоян Велков Софийски, която скитала по балкана  и  била  разбита  при  с.  Зимевци,  Искрецко.  Йордан  паднал  убит,  а  Стоян Велков бил уловен и отровен в затвора. Останал жив само Гено и отново избягал в Румъния.  През  зимата  на  1875-76  г,  бил  в  гр. Болград,  отдето  бил  препратен  до Турномагурели и влязъл в четата на Таньо войвода, С четата е бил до 26 май 1876г.,  когато  е  убит  при  прегазването  на  р.  Черни  Лом,  при  моста  до  с.  Невски, Поповско.

6.  ПЕТЪР  НЕДЯЛКОВ  ТАНЕВ  -СВИЩОВЛИЯТА бил  родом  от  Свищов,  но  с брат  си  Димитър  се  били  изселили  отдавна  в Турномагурели  и  подпомагали  хъшовете  през
зимата  на  1875-76 г. Включил се в четата на Таньо  войвода  и  бил  с  нея  до  27  май  1876  г., когато загинал в последното сражение на Керчан баир при с.Априлово.















7. КАРА ПЕТЪР ТРЯВНАЛИЯТА. Както показва името му, бил родом от Трявна. Вероятно е бил от четниците, подготвени в Олтеница, Загинал на 27 май 1876 г. в последното сражение на четата на Керчан баир при с.Априлово. Главата му, заедно с тая на войводата и на Гено Гроша, е погребана в разградските гробища.

8.  ИВАН  ХРИСТОВ  АБРАШЕВ,  наричан  още  Охридлията и  Аркадаша,  е роден през 1844 г. в Охрид, където се научил на грамотност от баща си, който бил псалт  и  шивач  и  го  изпратил  на  учение  в  Темишвар,  Трансилвания.  После  Иван дошъл в Русе и се включил сред съмишлениците на революционния комитет, като същевременно се занимавал и с търговия. Застрашен от арест през есента на 1875 г. той избягал в Румъния, а след това прекарал  зимата  в  Белград.  Оттам  бил  препратен  на  24  април  1876  г. в Турномагурели и се включил в четата на Таньо войвода. С четата бил до разбиването й на 27 май 1876 г., след което бягали на изток заедно със Стоян Енев Шекерджията и стигнали до гр. Търговище. Абрашев влязъл в града за хляб, но бил предаден и заловен на 5 юни 1876 г., откаран в Разград, а после  в  Русе  и  осъден  на  заточение  в  Аккия,  отдето  се  върнал  след Освобождението. Станал адвокат в Тутракан. оженил се за сестрата на колегата си Д.  Чиплаков  и  оставил  наследници.  Сам  той се  включил  в  македонското  освободително  движение  и  заминал с чета за Македония. Оставил разказ за четата, записан от Н. Обретенов през 1883 г.

9.  СТОЯН  ЕНЕВ  ШЕКЕРДЖИЯТА (ПЕНЬО ЕНЕВ ЕНЕВСКИ). Роден през 1830г. в с. Хамзаларе (Зелениково), Пловдивско, В четата  бил  сред  възрастните  четници -  46 годишен.  Бил  неграмотен,  мълчалив  и  не чувал  добре. Имал двама братя - Недялко, убит от турците,  и Кольо,  избягал със семейството си в  Румъния. Пеньо също избягал през  1873г. в Румъния, като оставил жена  и  дъщеря,  нарекъл се Стоян и започнал производство  и  дребна търговия със захарни изделия.
През декември 1875г. бил в Белград и прекарал зимата на разноски на местния комитет, който през април 1876г. го препратил в Турномагурели. Там Стоян Енев се включил в четата на Таньо Стоянов. С четата бил до разбиването й на 27 май 1876 г., когато се заделили с Иван Охридлията и стигнали до Търговище, Когато Охридлията влязъл в града за хляб, Стоян Енев напразно го чакал. Забелязали го и го заловили на 7 юни 1876г. Закарали го в Разград, после в Русе, дето го осъдили на 15 години затвор в окови. Откарали го в Аккия, отдето се върнал след Освобождението и останал в Русе пак като шекерджия.
През  1907г. се разболял и трябвало близките му да дадат съгласие за операция. След оздравяването му той си отишъл в родното село, но след това се върнал в Русе да ликвидира сладкарничката си, разболял се отново и умрял на 4 април 1909 г.










10.  ЦОНКО  КЪНЕВ  ПЕТРАНОВ  (ДЯДО  ЦОНКО БАЛКАНСКИ), наричан още Котленченина и дядо Цоню стар хъш, е роден през 1817 г, в Котел и в четата е бил най-старият, на 59 години. Ходил на училище в родния си град, после се изселил  в  Румъния.  През  1867  г. бил повикан за войвода на подготвяната от Ст.Карджа в Тулча четица, наречена „Златна надежда". На 28 април същата година преминал  като  подвойвода с четата на П.Хитов и когато стигнали на Стара планина, той бил оставен с 8 души около Котел. После отново се върнали в четата на П.Хитов и като преминали по цялата Стара планина, през август се върнали в Сърбия.
После отишъл пак в Румъния. Пролетта на 1876г. изглежда го заварила в Олтеница и той влязъл в четата на Таньо войвода. Бил с нея до последното й сражение, после се скитал из горите, докато през юли 1876г. го заловили в Котленско и го изпратили в Търновския затвор. След амнистията бил пуснат. След Освобождението е оземлен с ниви  в с.Медово, Поморийско, където умира през 1905 г. Бил е женен и имал син, който живеел с майка си, вероятно в Провадия.

11. ВЕЛЬО ВАСИЛЕВ от Нова Загора. За него Д. Чиплаков пише, че купил от Браила плата, ресните и пискюла за знамето, по поръчка на Таньо и ги отнесъл в Олтеница на  племенничките на Русан Хр.Мирчев, Елена и Ванка Мирчеви. Те обаче живеели в дома на един румънски полицай, който можел да забележи какво шият. Тогава Вельо отнесъл плата в Турномагурели на Ника Николова и Стефка Стоянова, които били сестра и племенничка на Стефан Николов Заралията. Те ушили знамето.
От Турномагурели в Олтеница Вельо дошъл заедно с Тотьо Колев Колимечката. С четата бил до разбиването й на 27 май 1876 г. След това, както се вижда от една телеграма на османпазарския (омурташкия) каймакамин, Вельо бил заловен на 6 юни при с. Касъргалар (Трескавец) и след разпит изпратен в Търново. Според  Чиплаков той бил препратен в Одринския затвор и след амнистията освободен. По-нататьшната му съдба е неизвестна.

12.  РУСАН  ХРИСТОВ  МИРЧЕВ,  наричан  още  Руси,  бил  родом  от С.Сухиндол, Търновско. Бил буден и грамотен младеж, един от дейните членове на читалището в селото. Патриотичната и революционна закалка получил от учителя си  Васил  Неделчев.  През  лятото на 1875г. заминал като градинар в гр.Галац, където се срещал с Ботев. През  зимата попаднал в Олтеница, където живеели племенничките му Еленка и Ванка  Мирчеви. Тук се включил в четата на Таньо войвода. След разбиването й той се отправя на запад и заедно с другаря си Васил Стоянов стига до родното си село. Близо два месеца се крият из горите, докато на 22 юли 1876 г. били забелязани и оградени от потеря. В завързалата се престрелка Русан паднал убит.

13.  ВАСИЛ  СТОЯНОВ  МИХИЛСКИ  е роден в с.Михилци, Карловско. В родната му къща често отсядали Левски и куриерът Минчо Хаджинедев. Левски харесал безстрашния левент
момък и го направил подкуриер за района, като му подарил за писмата една кожена чантичка с две дъна - за официалната и неофициалната поща. След гибелта на Апостола и разкритията през 1873г. Васил Стоянов избягал в Румъния. През 1876г. се включил в четата на Таньо войвода. След разгрома на четата заедно с Русан Хр.Мирчев се добрали до Сухиндол и се крили около два месеца из горите. В схватка с потеря на 22 юли 1876г., при с.Красно градище, Русан бил убит, а Васил заловен и откаран в Севлиево, а след това в Търновския  затвор. След  амнистията бил освободен. След Освобождението станал куриер в щаба на княз Александър Батенберг и като такъв, с чантичката, подарена от Левски, участвал през Сръбско-българската война в 1885г, в сраженията при Сливница. По-късно взел участие в борбите за освобождението на Македония.












14. ДЯДО СТОЙКО ОТ ХАЙНИТО е упоменат единствено от Иван Хр.Абрашев в разказа му, записан от Н. Обретенов. Името му показва, че е бил на възраст над 50 години и е участвал преди това в други чети. Презимувал е в Белград, откъдето е дошъл в Турномагурели.

15. НИКОЛА ОТ КАЗАНЛЪШКА ОКОЛИЯ също е известен единствено от разказа на Абрашев, с когото заедно презимували в Болград и заедно дошли до Турномагурели, където постъпили в четата.

16. СТОЯН БИНКУГЛИЯТА. Така е записан на паметната плоча в Разград. В писмата на Петър Иванов е наречен Бинкузлията. Бил е родом от с. Бинкос, Сливенско. Като сливнелия вероятно е бил от окръжението на войводата още в Турномагурели. Както и за предходните двама, повече нищо не се знае за него.

17. КОСТА ГЕОРГИЕВ, родом от Котел, бил приятел на Раковски и сътрудник на вестника му "Дунавски лебед". В Турномагурели живеел в една фурна заедно с Цанко Петранов Тюфекчията и заедно се включили в четата на Таньо войвода.

18. ЦАНКО ПЕТРАНОВ ТЮФЕКЧИЯТА живеел в Турномагурели и правел и поправял пушки и пищови. Известно време живели заедно с Таньо при Марин Христов Куру Мустафа, родом от Търново, а през зимата отишъл при Коста Георгиев. Таньо го взел за оръжейник в четата, защото времето било дъждовно и променливо и пушките лесно се повреждали. Останал жив и след Освобождението и работил като оръжейник.

19. ДИМИТЪР КАЗАКОВ бил отчетниците, включени в Олтеница. По поръчка на олтенишкия комитет ходил заедно с Йовчо Кеяпенчев до разградските села и се свързали с комитетските дейци в Побит камък преди минаването на четата. В последното сражение бил ранен, но се спасил. След Освобождението работил и живял в София.

20. ЙОВЧО КЕЯПЕНЧЕВ, родом от с. Караарнаут (Голям извор), Разградско, бил деен член на революционния комитет в селото, основан от Сидер Грънчаров. По време на обучение по стрелба бил заловен с въстаническия си калпак и предаден на мюдюра в Разград. Селските чорбаджии, приятели на мюдюра, се застъпили за него: „Момчето е много добро!" „Момчето е добро, но калпакът му е много мръсен!",- казал мюдюра, но за хатър на чорбаджиите го освободил.
Йовчо веднага избягал във Влашко, в Олтеница, и се поставил на разположение на комитета, по чието поръчение ходил до с. Побит камък и се свързал с кмета Пеньо Недков Пулето, който обещал да се присъединят към четата 8 души. В четата Йовчо вероятно е бил един от познавачите на местата и водач през горите, заедно със Стефан Николов Заралията. В четата бил до 21 май, когато през нощта се загубил в гората около с.Каменово с още един другар и се добрали до Румъния.

21. ХРИСТО ДИМИТРОВ ПЪРЖИНОВ бил роден през 1847 г. в Охрид и се падал братовчед на Иван Христов Абрашев, Дядо му Христо бил свещар (мумджия). При една свада убил събирача на данъци и го тикнал във врящия казан с восък „да се изпържи и да не вампирясва". Оттам дошъл прякорът Пържинови. Преди да влезе в четата бил файтонджия
в Румъния. След разбиването на четата Христо се спасил и за да премине през моста на една река, който бил охраняван от стража, се превързал под една селска кола, но го забелязали и арестували. В затвора лежал заедно с Тотьо Колимечката. След амнистията го освободили и той се включил в първа рота на Първа дружина от опълчението. След Освобождението работил като файтонджия в София, станал съдружник на фурна и собственик на мандра в с.Столнж. Умрял в 1927 г. Оставил дъщеря и двама сина.












22. ТОТЬО КОЛЕВ КОЛИМЕЧКАТА бил от четниците, включени още в Турномагурели. В Олтеница дошъл заедно с Вельо Василев, вероятно преди другите четници, за да не правят впечатление. След разбиването на четата го заловили и намерили у него кесия с жълтици. Помислили, че е касиерът на четата и го били жестоко, като му избили и едното око, да каже къде са другите пари. Съдбата му след Освобождението не е известна.

23. ИЛИЯ ОТ С.АРБАНАСИ. Същият, според спомен на дядо Дживизли Стояно от с.Водица, Поповско, бил в група от 8 души, на които той дал хляб в края на май 1876 г., а три години по-късно се срещнали при преследване на турски шайки и Илия му напомнил за срещата през 1876 г..

Останалите 5 души от четата са с неизвестни имена. Двама от тях са загинали между Калакоча и гр. Попово, а един е убит и заровен в местността „Гроба" при с.Марчино.

Както и в Ботевата чета, четниците били от трите части на България - от Мизия, Тракия и Македония.
По възраст се разпределят от 23 до 59 години, като основната част са били между 25 и 30 години - възраст, най-подходяща за бойна дейност.
По-голямата част от тях били грамотни. По занятие били дребни търговци, прекупвачи, абаджии, градинари и наемни работници.