ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Любен Каравелов

Биография

Произход и образование

Любен Каравелов е роден на 7 ноември 1834 или 1835 година (според други източници 1837^[1]) в град Копривщица^[6] в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото си от средата на 18-ти век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско.^[7] Майка на Любен Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови.^[8] Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария^[9] (майка на Рашко Маджаров)^[2].
Каравелов учи първоначално в килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо Пулеков по взаимоучителния метод^[6] (1841 – 1846). След откриването на първото българско класно училище от Найден Геров в Копривщица през 1846 г. ^[6], Каравелов става ученик на Геров (до 1850 година), където изучава българска история, физика, геометрия, география и др. предмети. От 1850 година е изпратен от баща си да учи 2 години в гръцкия гимназион ^[6]. През 1852 г. се премества в училището на Геров в Пловдив, където за първи път се запознава и чете някой съчинения от руска литература^[2].
В периода 1853 – 1856 година, Каравелов е изпратен в Одрин от баща си да учи за абаджийски чирак, но се връща по-късно отново в родния си град. През 1854 г. баща му, Стойчо, го взима със себе си, за да му помага в джелеплъка. Любен обикаля из Османската империя и успява да се запознае с неволите и страданията на българите (българския бит и фолклор). Там той се мести в Цариград (1856), в търговската кантора на Петър Софиянлията, но вместо да се занимава с търговия, той проявява голям интерес към политически въпроси от Кримската война, паралелно с което записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография ^[6].
Прави неуспешни опити да постъпи в турското военно училище, след което предприема пътешествие до Бургас, Шипка и Габрово, където записва народни песни, събира материал за бъдещите си фолклорни и етнографски изследвания. През м. юни 1857 година потегля за Одеса, за да постъпи в кадетски корпус, но не е приет, поради навършени години. Установява се в Москва и проявява желание да бъде записан за студент в Московския университет. Не успял да вземе примерния изпит, Каравелов се записва волен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет^[6]. Лекциите не го задоволяват и той не се явява на нито един изпит^[2].

Просветна дейност, 1859 – 1876

Любен Каравелов, заедно с Константин Миладинов и Петър Хаджипеев.

Особено влияние върху Каравелов оказват обществените идеи сред бурната студентска младост като част от руската интелигенция. Тук живее и работи заедно с българите Константин Миладинов, Райко Жинзифов, Васил Попович, Нешо Бончев и др. Образуват българската дружина „Братски труд“ (1859) и започват да издават списание „Братски труд“ (1860), в което Каравелов печата първите си стихотворни опити – „Загорец“, „Желание“, „Пастир“ и революционната статия „Славяне в немско“. Участва в студентските вълнения (1861) и бива последовател на руските революционни демократи като влиза в техен забранен кръжок. Поставен е под полицейски надзор (1859). Не успява да се яви на изпити, но чете много Белински, Александър Херцен и Чернишевски (революционни авторитети и образци на критиката и философията), Гогол, Шевченчко и Вовчок, други литературни автори. Пише разкази и повести в „Наше время“, „Московские ведомости“ и „Русская речь“. Пише повестите „Войвода“, „Неда“, „Сирото семейство“, „Дончо“ и „Българи от старо време“, които от 1868 година издава в самостоятелен сборник – „Страницы из книги страданий болгарского племени“. Първата си белетристична творба „Войвода“ отпечатва през 1860 година, а година по-късно издава сборник „Памятники народного быта болгар“. Ценно сътрудничество при издаването на сборника му оказва участникът в руското революционно движение Ив. Г. Прижов^[2].

Сърбия, Румъния и България

Покрай опита за покушение на Александър II и предстоящите събития на Балканския полуостров, Каравелов е принуден да напусне Русия. Установява се в Белград през февруари 1867 година, откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници.^[6] Там той се жени за Наталия Петрович, с която живее до края на живота си, но двамата нямат деца.^[7] На 11 октомври същата година е прогонен от там и потегля за Нови Сад. Скоро той отново получава разрешение да се върне в сръбската столица. На Каравелов му е забранено да се занимава с политика и да критикува живота в княжеството. Самият той, макар и свободен, се чувства като в затвор. Затова напуска Белград и отново отива в Нови Сад. Създава „Български комитет“, с който си поставя за задача да организира българските емигранти в Сърбия с оглед на предстоящата освободителна борба. Не се харесва сред политиците от сръбското правителство, което е недружелюбно настроено към него, постояно следейки и правейки опити да пречи на обществената му дейност. При убийството на княз Михаил Обренович, Каравелов е хвърлен в затвор, където престоява седем месеца. Освободен е на 4 януари 1869 година поради недоказаност на обвинението. В Сърбия Каравелов се утвърждава като талантлив публицист, белетрист, литературен критик-основоположник на критическия реализъм в сръбската литература. Там той пише и обнародва белетристичните произведения „Крива ли е съдбата?“, „Сока“ и др. – обзорни статии за сръбската литература^[2].
В началото на май 1869 г. се установява в Букурещ, по покана на „старите“, с намерение да редактира в. „Отечество“. В последвали идейни различия с тях се отказва да бъде редактор. От 7 ноември с.г. издава в. „Свобода“(1869 – 1873), където пръв помощник му е Христо Ботев (1872 – 1873), който вестник е орган на БРЦК, преименуван впоследствие на „Независимост“. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (БКД), днес Българска академия на науките (БАН). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“ (1873 – 1874). На 28 април 1873, в бр. 32, Каравелов пише:

„	„Ние сме родени да кърпиме чуждите дрехи“, в която разказва как „българете обичат да плачат по чуждите гробища, когато техните собствени родители лежат в земята непрелеяни, неоплакани и непоменени ... Кой помага на чуждите правителства да деморализират народът ни и да го направи неспособен за нищо? – Българете... Ако захване да се гради гръцка черкова, то ние сме първи; а ако захване да са гради българско училище, то сме последни ... чорбаджията-хаджия купува из Ерусалим своите достойнства твърде скъпо, а продава народът си твърде евтино ... В чуждите учебни заведения са свършиле науките си мнозина българе, но тие са останале в чужбината да кърпят чуждите дрехи и да плачат на чуждите гробища; а българете постоянно се оплакват, че нямат учители, че нямат способни списатели и че нямат учени хора... И така, ние сме родени на тоя свят или да кърпиме чуждите дрехи, или да плачеме на чуждите гробища.“	“
—  Любен Каравелов

Едновременно с издаването на вестник „Независимост“, Каравелов подържа тесни контакти с революционната българска емиграция, с Васил Левски, с който през есента или края на 1869 година полагат основите на революционната организация. На учредителното ѝ събрание в края на април и началото на май 1872 година Каравелов е избран за председател на Българския революционен централен комитет (БРЦК). Освен работата си около комитета, Каравелов подържа контакти в Букурещ и с дейци на руското революционно движение. След трагичната гибел на апостола на свободата, апатията на част от революционните дейци към делото, несъгласие и недоразумения с ръководните членове на организацията го карат да се оттегли от ръководните органи на движението, да преустанови „Независимост“ и от януари 1875 година да започне да издава списание „Знание“, научно-популярни книги и сборници. Настъпва разрив между Каравелов и Ботев. Въпреки това Каравелов остава революционер и демократ, загрижен за съдбата на поробения български народ, за всички подтиснати в света^[2].

Последни години, 1876 – 1879

След раздялата си с Ботев, Каравелов подновява изпращането на кореспонденции в руски вестници. Участва в създаването на „Югославския просветен благотворителен комитет“, след обявената на 12 април 1877 година война на Османската империя от страна на Русия. Завръща се в България в услуга на руските войски. и през м. февруари посещава Сан Стефано. Среща се с граф Николай Игнатиев и заедно със свитата му посещават град Цариград.
Създава заедно с други революционни дейци в ьТърново комитет „Единство“, с който си поставят за задача помагането на революционното движение на българите в Македония, останали под „османско владичество“. Същия комитет е отговорен за подготвянето на Кресненско-Разложкото въстание, избухнало на 5 октомври 1878 година. Установява се в Русе, но здравословното му състояние се влошава. Умира на 21 февруари 1879 година от туберкулоза. Погребан е тържествено от българската общественост, от представители на руската власт и на други славянски народи