Стамболов е най-дълго управлявалият български премиер след Станко Тодоров и Тодор Живков. Критикуван заради диктаторските си методи, той е сред основоположниците на икономическия и културния подем на България в десетилетията до Балканските войни.
Биография
Произход, образование и работа
Стефан Стамболов е роден на 31 януари (12 февруари нов стил) 1854 г. в Търново.[1] Потеклото му по майчина и бащина линия е от Трявна. Бащата е съзаклятник от Велчовата завера (1835) и съмишленик на капитан Дядо Никола. Стефан Стамболов расте в обкръжението на революционери като Христо Иванов-Големия, отец Матей Преображенски, Христо Караминков – Бунито.Образованието си започва в родния си град. Учи в Духовната семинария в Одеса (1870 – 1872), но не я завършва, тъй като е изключен за връзки с руски революционери.[1] През 1873 г. за кратко е учител в Търново, след което заминава за Румъния.
Участие в националнореволюционните борби
До 1878 г.
По време на общо събрание на БЦБО през ноември 1876 г. – Стамболов е предпоследен на задния ред
През ноември–декември 1875 г. Стамболов председателства Гюргевския комитет, което решава да организира нов опит за общо въстание в България през пролетта на следващата година. Определен е за главен апостол на Търновския революционен окръг.[2] Прехвърля се в окръга в края на януари 1876 г. Първоначално се установява в Горна Оряховица, а впоследствие в Самоводене, откъдето координира подготовката на въстанието в района между Търново и Русе. Конкретният му принос е в агитацията на населението, подбора на въстанически ръководители, събирането на парични средства и стратегическото планиране на въстанието, но усилията му за въоръжаване на населението остават без особен успех.[3] При вестта за преждевременното избухване на въстанието в Панагюрски окръг проявява колебание и забавя нареждането си за въстание в Търновско. Надеждата, че ще успее да проведе съвещание на революционните комитети, е провалена от турските власти. Благодарение на шпионската си мрежа, между 25 и 28 април полицията залавя лидерите на съзаклятието в Горна Оряховица, с което осуетява въстанието в почти целия окръг с изключение на района на Бяла черква и Мусина. Опитът на Стамболов да вдигне на бунт Самоводене също пропада и през следващите месеци той е принуден да се укрива в селото, преди да премине Дунав през август същата година.[4]
В Румъния Стамболов взема участие в ръководството на Българското централно благотворително общество и е редактор в основания от Ботев вестник „Нова България“.[1]
По време на Руско-турската война (1877 – 1878) е военен кореспондент на вестник „Новое время“. Участва в кампанията за доставка на храна и фураж за Действуващата Руска армия.
След 1878 г.
Стамболов през 1878 г.
Като деец на Либералната партия и член на парламента Стамболов взема участие в съединистката акция от пролетта на 1880 година. Заедно с други политически представители в София съставя план за обединение на Княжество България и Източна Румелия, който предвижда организирана агитация в Южна България и подготовка на княжеството чрез закон за народното опълчение и държавен заем. През май заминава за Сливен, където съдейства за съставянето на таен централен комитет от румелийски общественици, но по инструкции от софийското правителство сдържа дейността му до приключване на дипломатическите сондажи в Европа. Неблагоприятните резултати от сондажите обричат акцията на неуспех.[6]
Като председател на Народното събрание в началото на септември 1885 Стамболов е между първите лидери на Княжество България, които подкрепят Съединението, обявено в Пловдив от източнорумелийски офицери и дейци на Българския таен централен революционен комитет. Той съставя прокламацията, с която на 8 септември княз Александър приема сливането на двете български области и се нагърбва със защитата му.[7] След избухването на Сръбско-българската война се записва доброволец в армията.[8]
Държавник
Политическа кариера до 1886 г.
Делегати от Македония и Тракия в Учредителното събрание. Стамболов е в центъра с бял калпак.
Със статиите си във вестник „Целокупна България“ през лятото на 1879 Стамболов е един от водачите на агитацията срещу правителството на консерваторите и с основен принос за победата на либералите на парламентарните избори в края на септември. На същите избори е избран за депутат и утвърден от мнозинството в Народното събрание, независимо че по това време е все още далеч от изискуемата минимална възраст от 30 години. Стамболов е един от непримиримите, които принуждават правителството на Тодор Бурмов да подаде оставка, противопоставят се на съставянето на коалиционен кабинет и по този начин предизвикват преждевременното разпускане на събранието от княз Александър Батенберг.[9]
По време на Режима на пълномощията (1881 – 1883) Стамболов се оттегля в Търново, където набира масова подкрепа и работи за привличане на руските генерали от правителството към каузата за възстановяване на Търновската конституция. При посещението на министър-председателя Леонид Соболев в града през септември 1882 организира няколкохиляден митинг в подкрепа на Русия и конституцията.[10] В началото на август 1883 Стамболов заминава за София в безуспешен опит да прокара собствен проект за помирение на либерали и консерватори, който предвижда решението за конституцията да бъде взето от Велико народно събрание, излъчено по демократичния избирателен закон от 1880, и задържане на Соболев на министър-председателския пост.[11] Предложението не е прието от княз Александър Батенберг, който прекратява пълномощния режим по договореност с партийните водачи Драган Цанков и Григор Начович, отстранявайки от власт руските офицери въпреки предупреждението дипломатическия представител на Русия в София.[12]
Макар и несъгласен с намеренията на Цанков да прокара консервативни изменения в конституцията чрез избрания през пълномощния режим парламент, в края на 1883 Стамболов парира стремежа на „непримиримите“ либерали за разцепване на Либералната партия. След изборите през май 1884 посредничи без успех за изглаждане на противоречията между умерения Цанков и водача на „непримиримите“, Петко Каравелов. Отхвърля предложението на Цанков да бъде избран за председател на парламента и подкрепя кандидатурата на Каравелов при окончателния разрив между двете крила на партията. Избран е за подпредседател, а след оставката на Цанков и заемането на министър-председателския пост от Каравелов става председател на Народното събрание.[13] Поддържа законодателните инициативи на каравеловото правителство, включително законите за държавна собственост и експлоатация на железниците и строежа на жп линията Белово – Вакарел със средства от фиска и външни заеми.[14]
Регент (1886 – 1887)
Вижте също: Като регент Стамболов се опитва да използва абдикацията на Батенберг, за да подобри българо-руските отношения[17], но, въпреки посланието на IV Обикновено народно събрание до царя с уверения за преданост към Русия[18], не спира репресиите на правителството на Васил Радославов над русофилите. Това и усилията на Русия да диктува условията за избирането на Велико народно събрание и новия княз чрез дипломатически натиск и военни демонстрации водят до разрив през ноември същата година[19] и проруски бунтове в страната. В края на юни 1887 за княз е избран Фердинанд Сакскобургготски, след като Стамболов принуждава Радославов (привърженик на Батенберг) да подаде оставка от премиерския пост.[20]
Министър-председател
Основна статия: 
Паметникът на Стамболов във Велико Търново
Дипломация
Участник в подготовката на три безуспешни въстания за национално освобождение и обединение, като министър-председател Стамболов се опитва да защити българските интереси в Македония в рамките на Берлинския договор, контролирайки и направлявайки лично[24] усилията на външните министри Георги Странски (1887 – 1890) и Димитър Греков (1890 – 1894). Като основна заплаха за българските национални интереси в областта Стамболов схваща не османската власт, а претенциите на съседните балкански държави. Затова[25] той отбива постъпките от сърби (август 1889) и гърци (юни 1891)[26] за антиосмански съюз и подялба на Македония и търси разбирателство с Високата порта. Съчетавайки постъпките в подкрепа на Българската екзархия с натиск по редица въпроси от българо-турските отношения, той постига утвърждаване на българските училища и духовенство в областта. През юли 1890 султан Абдул Хамид II издава пълномощия (берати) за български владици в Скопската и Охридската епархия, след като българският министър-председател нарежда демонстративно спиране на изплащането на източнорумелийския дълг за Портата.[27] Заканата на Стамболов, че ще прекъсне преговорите за наема на железницата Вакарел – Саранбей, спомага за издаването на берати за Велешко и Неврокопско през април 1894. По същото време султанът гарантира правото на българските митрополити и общини да откриват училища и да издават разрешителни за учителите в Македония.[28]
Стопанска политика
Външнополитическата ориентация към Австро-Унгария и Великобритания позволява на Стамболовото правителство да увеличи драстично разходите за модернизиране на армията, администрацията и пътната инфраструктура чрез заеми от тези две страни. По времето на Стамболов са завършени жп линиите, свързващи София с Виена и Цариград и Ямбол с Бургас, започнат е строеж на железници от столицата за Северна България и за Македония, преустроени и разширени са варненското и бургаското пристанище. Правителството и народното събрание насърчават развитието на минното дело и други отрасли чрез законово регламентирани концесии и на леката промишленост чрез специален закон за снабдяване на армията от местни източници. В резултат и на тези усилия между 1887 и 1894 в България изникват 80 нови фабрики.[29][30]Вътрешна политика
Начело на правителството и на вътрешното министерство Стамболов налага авторитарно управление[31], основано на насилствено потискане на опозицията, употреба на съда за политически процеси и контрол върху армията.Важен фактор за този курс е разривът на отношенията с Русия. Чрез елиминиране на политическото русофилство и възстановяване на обществения ред Стамболов се стреми да предотврати чужда интервенция, целяща смяна на политическата власт и конституционни промени в България.[32][33] Той обаче преследва не само привържениците на такава интервенция. В навечерието на парламентарните избори от септември 1887 са подложени на репресии и поддръжниците на бившия министър-председател Петко Каравелов, които не признават княз Фердинанд. Осигурило си мнозинство в Народното събрание, правителството спира всички опозиционни вестници с временно изключение на поддържащия княза печатен орган на Васил Радославов. Режимът върху печата е либерализиран частично едва през 1892 г. от външнополитически съображения.[34]
Прекъснато по време на предизборната кампания през 1887, военното положение в страната е продължено още в края на същата година със Закона за изтребление на разбойничеството, въпреки че въоръжените акции на русофилите стихват след разгрома на четите на Набоков и Боянов.[35]
Репресиите над опозицията ескалират след неуспелия атентат над министър-председателя, жертва на който става финансовият министър Христо Белчев през март 1891 г. Атентатът е последван от масови арести и съдебен процес, завършил с четири смъртни присъди и затвор за Петко Каравелов, Трайко Китанчев и други политически противници на Стамболов.[36]
На преследване е подложена и църквата, която отказва да признае нежелания от Русия Фердинанд. В края на 1888 г. Стамболов разтуря заседанието на Светия Синод в столицата и въдворява насилствено владиците в епархиите им. Конфликтът се изостря през 1892 – 1893 г. във връзка с конституционните промени, които позволяват на бъдещия престолонаследник да изповядва вяра, различна от източноправославната. Тогава Стамболов заплашва Екзархията със спиране на издръжката, а софийският митрополит Климент е затворен в Гложенския манастир.[37]
След провала на Деветоавгустовския преврат, при управлението на регентите армията е прочистена от русофилски настроени офицери. Подкрепата ѝ за Стамболовото правителство обаче не е сигурна. Опасявайки се от авторитета на един от водачите на контрапреврата – майор Христо Попов, през 1888 Стамболов организира съдебен процес срещу него и го отстранява от служба под претекст материални злоупотреби. Недоволството сред офицерите от сдържаната политика по македонския въпрос намира изражение в заговора на Коста Паница, разкрит в началото на 1890 г.[38] За да задържи армията в своя власт, Стамболов разчита на сътрудничеството на военните министри, полковник Сава Муткуров (до 1891) и наследилия го Михаил Савов. Конфликтът със Савов и отстраняването му от министерството в началото на 1894 водят до укрепване на авторитета на княз Фердинанд чрез новия министър на войната, полковник Рачо Петров.[39]
Падане от власт
В началото на 1894 година Стамболов попада в центъра на шумен публичен скандал, след като на 11 март Мария Милкова, съпруга на капитан Тодор Матров и балдъза на военния министър Михаил Савов, обвинява министър-председателя в любовна връзка със самата нея и със съпругата на Савов. Военният министър призовава Стамболов на дуел, в резултат на което е отстранен от правителството. Случаят предизвиква силно недоволство срещу правителствения ръководител в офицерските среди. Раздухан допълнително с публикуването на частна кореспонденция във вестниците, скандалът кара Стамболов да подава на няколко пъти оставката си, която в крайна сметка е приета от княз Фердинанд на 20 май. Според съвременни изследователи, като Георги Марков, в основата на интригата е именно князът. С отстраняването на Стамболов Фердинанд се стреми да засили властта си в страната и да издейства признание от Русия.[40]Последни месеци
Убиецът Михаил Ставрев – Хальо
На 3/15 юли 1895 година Стефан Стамболов е жестоко посечен на улицата от Михаил Ставрев – Хальо и други македонстващи, близки до Наум Тюфекчиев[41], и след три дни умира от раните си. Повод за убийството му е отмъщение за смъртта на Коста Паница – бивш съратник на Стамболов, който със съдействието на Русия прави опит за военен преврат и в резултат е екзекутиран. Стамболов е нападнат два дни преди делегацията за помирение с Русия да бъде приета от Николай II.
Семейство
Гробът на Стефан Стамболов в Софийските централни гробища
Творчество
Стамболов е автор на двадесетина стихотворения, които са много популярни сред националреволюционерите. През 1875 година публикува в съавторство с Христо Ботев стихосбирката „Песни и стихотворения от Ботьова и Стамболова“, а през 1877 свои „Песни и стихотворения“.[1]Стефан Стамболов се изявява и като преводач. Сред публикуваните му преводи се откроява брошурата на Джанюариъс Макгахан „Турските зверства в България“. В края на живота си, след като пада от власт, Стамболов публикува популярния роман на Р. Джованьоли „Спартак“, без да посочи името си като преводач. Стамболов е търсил възможност да издаде свой превод на знаменития роман на Н. Чернишевски „Какво да се прави“.[42]
Няма коментари:
Публикуване на коментар