Иван Христов Абрашев, наричан още Охридлията и Аркадаша, е български революционер, участник в Априлското въстание през 1876 година с четата на Таньо Стоянов и деец на Върховният македоно-одрински комитет.
петък, 27 май 2016 г.
четвъртък, 26 май 2016 г.
Кольо Фичето
Никола Иванов Фичев
Биография
Роден е в град Дряново през 1800 г. Останал сирак без баща на 3 год., едва 10-годишен започва да учи занаят при тревненските майстори дюлгери. На 17-годишна възраст се учи при майстори от западнобългарската строителна школа от град Корча как се дяла камъкът, а след това усвоява строежа на църкви, камбанарии и мостове от брациговските майстори. Още млад, 23-годишен, той е вече калфа, а на 36 год. е общопризнат за майстор от целия дюлгерски еснаф.Знаел е отлично турски език, говорил е добре гръцки и румънски език. Известен е с това, че когато построил мост по време на османското владичество, при изпробването му легнал под него, за да гарантира за сигурността на преминаващите с живота си.
Почива през 1881 г. в Търново. Там се намира днес гробът му. Българският генерал Иван Фичев е негов внук.
Името на Никола Фичев носи морският нос Фичето в Антарктика.[1]
Известни проекти
Беленският мост над река Янтра
Църквата „Св. Никола“ в Дряново
Църквата „Свети пророк Илия“, Плаковски манастир
Църквата „Св. Никола“ в Горна Оряховица
Чешмата в двора на Соколския манастир, до Етъра
Икономовата къща в Дряново
Камбанарията към църквата „Св. Никола“, В. Търново
Църквата „Св. Богородица”, В. Търново
Къщата с маймунката, В. Търново
Сградата на бившия конак, Велико Търново
Ханът на хаджи Николи, В. Търново
Оригиналният Покрит мост на Кольо Фичето в Ловеч преди 1925 г.
- Беленски мост над река Янтра край град Бяла (1865-1867)
- Църква „Света Троица“ в Свищов (1867)
- Камбанарията в Пчелище
- Мост над р. Росица, Севлиево
- Мост над Дряновската река, Дряново
- Църквата „Св. Никола“, Дряново (1849-1851)
- Църква „Св. Преображение Господне“, Преображенски манастир край В. Търново
Църквата "Св. Преображение Господне" и камбанарията с часовника в Преображенския манастир
- Църква „Св. пророк Илия“, Плаковски манастир
- Църква „Св. Никола“, Горна Оряховица
- Църква „Св. Димитър“ в Килифаревски манастир (1840-1841/2)
Църквата „Св. Димитър“ в Килифаревски манастир
- Чешма в двора на Соколски манастир, до Етъра край Габрово
- Икономова къща, Дряново
Църква „Св. св. Кирил и Методий“ („Св. Атанас“), В. Търново
- Църква „Св. св. Кирил и Методий“ („Св. Атанас“), В. Търново
- Църква „Св. Никола“, В. Търново
- Църква „Св. Богородица”, В. Търново
- Къщата с маймунката на Никола Коюв, В. Търново
- Сградата на бившия конак, Велико Търново
- Църква „Св. Марина“, В. Търново
- Църква „Св. Димитър“, Лясковец
- Църква „Св. Богородица“, с. Присово
- Ханът на хаджи Николи Минчоолу, В. Търново
- Фабриката за коприна на Стефан Карагьозов, В. Търново
- Църква „Света Троица“ в Патриаршеския манастир край В. Търново (от 1847 до 1913 г.)
- Покритият мост в Ловеч над река Осъм (1872-1874, оригинален до 1925 г.)
- Църква „Св. св. Константин и Елена“, В. Търново
- Църква „Св. Спас“, В. Търново
сряда, 25 май 2016 г.
вторник, 24 май 2016 г.
24 МАЙ БЪЛГАРСКАТА АЗБУКА
Кирил и Методий
Ранни години
Братята са родени в Солун, като деца на висшия византийски военачалник, друнгария Леон, известен в българската историография като Лъв [2] (на гръцки: Λέων, Леон), подстратег (помощник управител) на Солун и областта, и на жена му Мария. Това многобройно семейство според житиеписеца на Константин е „от добър и почтен род, отдавна познат на бога, на царя и на цялата солунска област“. Те са високопоставени поданици на Византийската империя. Приема се, че родителите Лъв и Мария, като византийски аристократи, са ромеи, а разговорен славянски език братята, които са полиглоти, научават на пазара в Солун.[3][4][5][6][7][8][9][10] Съществува и хипотеза за славянски произход на майката на двамата братя.[11][12][13] Методий, най-големият брат в семейството със седем сина, е роден през 815 година. Константин, който пък е най-малкият син, е роден през 827 година; приема името Кирил и монашество към края на живота си в Рим.[14]Бащата умира рано и децата минават под попечителството на своя чичо логотета Теоктист (Theoktistos, Θεόκτιστος; † 20 ноември 855), влиятелна личност в Империята (logothetes tou dromou, главен министър и регент на Михаил III). Теоктист съвместно с другия регент, Варда, разработва програма за образуването на университета Магнаурска школа.
През 843 година Кирил заминава по негова покана в Константинопол и започва да учи в престижната Магнаурска школа. За Методий чичото съдейства да му се повери държавен пост и той е назначен за управител на административна област недалеч от Солун.
Мисии
Виж Константин-Кирил Философ и Методий.| „ | На Кирила философа, който преведе Божественото писание от гръцки език на български и просвети българския род, новият втори апостол, през царуването на Михаила и православната царица Теодора, неговата майка, които укрепиха божествената църква със свети икони и утвърдиха православието, вечна му памет. На неговия брат Методия, архиепископ на Моравия Панонска, тъй като и той много се потруди за славянската книга, вечна му памет.[15] | “ |
— Синодик на цар Борил
|
||
860 г. – Втора мисия при хазарите. В тази мисия взема участие и Методий. Обикновено се говори за мисия у хазарите, но от описанието на дейността на солунските братя става ясно, че задачата им е била много по-широка, че тя обхваща не само земята на хазарите, но и други области на Южна Русия. Кирил и Методий правят център на дейността си в тези земи град Херсон, разположен на северния бряг на Черно море, недалеч от днешния град Одеса.
Пребиваването на Кирил в Херсон е свързано и с издирването на мощите на свети Климент, мъчен и погребан там. Тези мощи по-късно изиграват голяма роля за създаването на авторитет на Кирил в Западния свят. Откритите мощи са се смятали за мощи на един от най-ранните дейци на християнската църква – св. ап. Климент Римски, първосвещеник на християните в още езически Рим. Св. ап. Климент е епископ на Сердика (дн. София) [16] след което става един от първите римски папи.
863 – 867 г. – Мисия на Кирил и Методий във Великоморавия при княз Ростислав. Моравската мисия била предизвикана от моравския княз Ростислав, който решил да освободи земята си от чуждата немско-латинска църковна и просветна пропаганда, проправяща път към владичество на германските феодали. Ростислав искал да славянизира църквата, като съдаде славянско духовенство и славянско богослужение върху основата на една славянска писменост. Византийските управници удовлетворяват молбата на Ростислав, изпращат в Моравия изтъкнатите вече, като мисионери и като работили сред славянството Кирил и Методий. Във Великоморавия Кирил и Методий създават писменост и богослужение на славянски език. Озовавайки се сред великоморавските славяни, братята започват да изграждат с ентусиазъм славянската църка и училище, да разпространяват славянската писменост. Натъкнали се на трудности в своята дейност, те отиват в Рим. В Рим Кирил умира.
869 г. – На 14 февруари в Рим умира Кирил. Погребан е в Базиликата Св. Клемент.
873 г. – Ръкополагане на Методий от папа Йоан VIII за архиепископ на Велика Моравия. Борби на Методий срещу интригите на немското монашество и на римското духовенство.
885 г. – На 6 април във Велеград, Велика Моравия, умира Методий, и най-вероятно е погребан в епископската църква.
886 г. – Изгонване на учениците на Кирил и Методий – Горазд, Климент, Сава, Наум и Ангеларий, от Великоморавия. Радушен прием за Климент, Наум и Ангеларий в България от княз Борис.
след 886 г. – Дейност на Климент в Югозападните български земи (област Кутмичевица, дн. Македония). По заръка на княз Борис е изпратен в Кутмичевица, за да развива книжовна дейност. Под ръководството на княз Борис в българската държава се оформят два големи книжовни центъра – единият е в Плиска (североизточните предели на България), другият е в Македония (обл. Кутмичевица, югозападните български земи). Строят се църкви, манастири, превежда се книжнина на славянски език и в двете книжовни средища.
IX век – Създаване на кирилицата на основата на гръцката унциална (заглавна) писменост. Това се свързва с името на Климент Охридски. Преминаването от глаголица на кирилица е бил труден процес на работа. Княз Борис е подкрепял Климент в книжовната му дейност по създаване на „кирилицата“. Така новата азбука е била много по-лесна за писане и включвала всички особености на българския език при писмено изразяване. Българският народ вече заема достойно място в световната история със своя писменост и книжнина и е неизменна част от християнството.
понеделник, 23 май 2016 г.
НИКОЛА ОБРЕТЕНОВ
Никола Обретенов
Биография
Семейство и ранни години
Никола Обретенов е роден на 28 май 1849 г. в град Русе. Семейството е на Тихо Обретенов (заможен и просветен за времето си българин, който е обсъждал "народните български дела" с Раковски) и на прочутата Тонка Обретенова. Има четирима братя и две сестри. Всичките са неразривно свързани с национално-освободителните борби на българският народ. Братята му Ангел Обретенов и Петър Обретенов са четници в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа. По-малкия му брат Георги е убит като четник в Сливенската чета на Стоил войвода (1876).Още като ученик в Главното класно училище, участва в изгонването от Русчук на гръцкия владика Синесий Червенски (януари 1863). Завършва образованието си през 1864 г. През есента на същата година отива при баща си в Исакча, (дн. в Румъния), където основават първото българско училище,просъществувало до март 1866 г.
Революционна дейност
Никола Обретенов
Следвайки разпорежданията на Любен Каравелов и препоръките на Ангел Кънчев, Никола Обретенов, Тома Кърджиев и Ради Иванов основават Русенския частен революционен комитет на ВРО. Учредителното заседание на комитета е на 10 декември 1871 г., в къщата на майка си баба Тонка Обретенова. По-късно в комитета са приети Георги Икономов, Ганчо Карамаждраков, Иларион Драгостинов, Никола Сакиларов, Захари Стоянов, Никола Табаков и много други.
От 29 април до 4 май 1872 г. е делегат на събранието в Букурещ (участват 25 души, представители на частните революционни комитети от България и Влашко). Приемат новият устав на БРЦК, преизбират Любен Каравелов за председател на комитета в Букурещ, и упълномощават Васил Левски да образува Привременно правителство в Българско, гдето намери за добре.
Към края на м. юни 1872 г. по разработения нелегален канал, с помощта на баба Тонка Обретенова, Петрана Обретенова, Тодорка Миразчиева и Наталия Каравелова пренасят напечатаните устави, квитанции и други материали, униформата, сабята и пушката на Васил Левски.
През 1873 г. се запознава със Стефан Стамболов, който изразява желание да се включи в борбата като заместник на Васил Левски.
Между 20-21 август 1874 г. участва в заседанието на БРЦК в Букурещ, което преизбира за председател на комитета Любен Каравелов , за секретар Христо Ботев и утвърждава Стефан Стамболов като главен апостол в България (заместник на Васил Левски).
През август 1875 г. участва в заседанията на БРЦК, вече под председателството на Христо Ботев. Взето е решение за въстание в България около средата на септември 1875 г. Страната е разделена на революционни окръзи: Русенско-Шуменски (включващ Варна и Разград с апостол, Никола Обретенов), Старозагорски (апостол Стефан Стамболов), Търновски (с апостол Михаил Сарафов), Сливенски (с апостол Таню Стоянов) и Ловешко-Троянски (с апостол Стоян Драгнев). На Стоян Заимов е поставена задача да подпали Цариград, на Христо Ботев да доведе Филип Тотю от Одеса, и на Панайот Хитов да води преговори с Белград.
До избухването на Старозагорското въстание на 16 септември 1875 г. участва дейно в подготовката на Червеноводска въстаническа чета, и на населението в близките до Червена вода села: Ново село, Щръклево, Липник, Гагаля, Иваново, Кушово, Шикорово, Табачка и др. След потушаването на въстанието, вследствие на предателството на Андрей Момчев са заловени повече от 1000 души. На 27 септември 1875 г. се укрива в дома на драгомана на Руското консулство Карамихайлов, който организира бягството му в Румъния.
През септември 1875 г. Никола Обретенов и Стоян Заимов, са настанени от Димитър Горов, в една квартира в Гюргево, която наричат „Казармата„. През октомври към тях се присъединяват Панайот Волов, завърналите се от Цариград, Георги Бенковски и Иваница Данчев, и Христо Караминков. Към края на месец октомври от Букурещ идват Стефан Стамболов и Иларион Драгостинов.
Към средата на ноември 1875 г. е създаден и започва да заседава Гюргевският революционен комитет под председателството на Стефан Стамболов. За секретар е определен Стоян Заимов, а членове са: Панайот Волов, Никола Обретенов, Иларион Драгостинов, Христо Караминков, Георги Апостолов, Никола Славков, Георги Бенковски, Георги Икономов, Георги Обретенов и Георги Измирлиев.
Заседанията продължават до 25 декември 1875 г. Решено е да бъде подготвено въстание, което да избухне на 11 май 1876 г. За целта страната е разделена на четири революционни окръга: I-ви Търновски (с апостоли Стефан Стамболов, Георги Измирлиев, Христо Караминков, Христо Иванов-Големия и др.) , II-ри Сливенски (с апостоли Иларион Драгостинов, Георги Икономов, Георги Обретенов и Стоил Войвода), III-ти Врачански (с апостоли Стоян Заимов и Георги Апостолов) и IV-ти Пловдивски (с апостоли Панайот Волов, Георги Бенковски, Захари Стоянов, Тодор Каблешков и др.). Според Никола Обретенов има и Софийски окръг (с апостоли Никола Обретенов и Никола Славков).
В началото на 1876 г. „апостолите“ се отправят към определените им революционни окръзи. На 24 януари 1876 г. Никола Обретенов и Георги Апостолов преминават река Дунав при Оряхово и се отправят към Враца.
Ботевата чета
Никола Обретенов
На 17 май 1876 г. Никола Обретенов с четата водена от Христо Ботев слиза от парахода „Радецки“ на Козлодуйския бряг, където четниците целувайки родната земя се заклеват пред знамето, изработено от сестра му Петрана Обретенова.
Участва във всички битки на четата. Непосредствен свидетел на смъртта на Христо Ботев на 20 май 1876 г. След един месец изпълнен със сражения, скитане и глад из неприветливата планина, на 17 юни заедно с другарите си Сава Пенев, Димитър Тодоров и Стоян Ловчалията са предадени и заловени от потеря в „Балювия хан“ близо до с.Шипково, Троянско.
Съдът в Търново ги осъжда на смърт. Присъдата не е подписаната и осъдените са изпратени в пред извънреден съд в Русе. Отново ги осъждат на смърт чрез обесване. Никола Обретенов и Стоян Заимов са разкарвани из целия град с присъдата, окачена на шията им. По заповед на султана присъдата е заменена с вечно заточение в Мала Азия.
На 2 юли 1876 г. в крепостта Сен Жан Д'Акр се среща с брат си Ангел, заточен 8 години преди това за участието си в четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.
Освободен по силата на капитулациите към Санстефанския мирен договор през 1878 г. и се завръща в освободеното си отечество.
След Освобождението
Никола Обретенов през 1905 г.
През 1907 г. е избран за народен представител и кмет на Русе. На 3 юни 1927 г., като член на нарочна комисия установява точното място на гибелта на поета-революционер Христо Ботев, за което е съставен протокол.
Навършил 90-годишна възраст, умира на 10 октомври 1939 г. в Русе, няколко дни преди официалното честване на юбилея му от русенското гражданство. Така си отива от този свят последният представител на поколението, отдало своята младост в борба за националната независимост на България.
Най-добрата характеристика за човека и революционера Никола Обретенов може би се съдържа в прощалното писмо, което пише до майка си преди заминаването му с Ботевата чета:
„А ти, мамо, недей престава никога да се трудиш за народа си, не се страхувайте от нищо и от никого... За слава никога не гледайте, а за чест и правда - то е най-светото нещо на този свят.“
Никола Обретенов е автор на много статии в периодичния печат и на книгата „Спомени за българските въстания“, излязла след смъртта му под редакцията на академик Михаил Арнаудов.
Семейство
Никола Тихов Обретенов се жени за учителката Димитра Димитрова Обретенова, родена на 2 г.[2] в Плевен. Дъщеря им Тонка Николова Просеничкова (Обретенова) е родена на 8 декември 1885г. в Тутракан.ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ
Любен Каравелов
Биография
Произход и образование
Любен Каравелов е роден на 7 ноември 1834 или 1835 година (според други източници 1837[1]) в град Копривщица[6] в семейството на заможния бегликчия Стойчо Каравела. Каравеловият род води началото си от средата на 18-ти век, като според различни сведения неговият основоположник хаджи Стойчо произлиза от Златишко или от Костурско.[7] Майка на Любен Каравелов е Неделя Доганова, произхождаща от знатния копривщенски род Доганови, а по майчина линия – от Чалъкови.[8] Семейството на Стойчо и Неделя има седем деца – четири момчета: Любен, Христо, Петко и Рали и три момичета: Рада, Велика и Мария[9] (майка на Рашко Маджаров)[2].Каравелов учи първоначално в килийно училище при поп Никита Вапцилката, а по-късно в училището на Христо Пулеков по взаимоучителния метод[6] (1841 – 1846). След откриването на първото българско класно училище от Найден Геров в Копривщица през 1846 г. [6], Каравелов става ученик на Геров (до 1850 година), където изучава българска история, физика, геометрия, география и др. предмети. От 1850 година е изпратен от баща си да учи 2 години в гръцкия гимназион [6]. През 1852 г. се премества в училището на Геров в Пловдив, където за първи път се запознава и чете някой съчинения от руска литература[2].
В периода 1853 – 1856 година, Каравелов е изпратен в Одрин от баща си да учи за абаджийски чирак, но се връща по-късно отново в родния си град. През 1854 г. баща му, Стойчо, го взима със себе си, за да му помага в джелеплъка. Любен обикаля из Османската империя и успява да се запознае с неволите и страданията на българите (българския бит и фолклор). Там той се мести в Цариград (1856), в търговската кантора на Петър Софиянлията, но вместо да се занимава с търговия, той проявява голям интерес към политически въпроси от Кримската война, паралелно с което записва и материали за изследователска работа по фолклор и етнография [6].
Прави неуспешни опити да постъпи в турското военно училище, след което предприема пътешествие до Бургас, Шипка и Габрово, където записва народни песни, събира материал за бъдещите си фолклорни и етнографски изследвания. През м. юни 1857 година потегля за Одеса, за да постъпи в кадетски корпус, но не е приет, поради навършени години. Установява се в Москва и проявява желание да бъде записан за студент в Московския университет. Не успял да вземе примерния изпит, Каравелов се записва волен слушател в Историко-филологическия факултет на Московския университет[6]. Лекциите не го задоволяват и той не се явява на нито един изпит[2].
Просветна дейност, 1859 – 1876
Любен Каравелов, заедно с Константин Миладинов и Петър Хаджипеев.
Сърбия, Румъния и България
Покрай опита за покушение на Александър II и предстоящите събития на Балканския полуостров, Каравелов е принуден да напусне Русия. Установява се в Белград през февруари 1867 година, откъдето изпраща кореспонденции за руските вестници.[6] Там той се жени за Наталия Петрович, с която живее до края на живота си, но двамата нямат деца.[7] На 11 октомври същата година е прогонен от там и потегля за Нови Сад. Скоро той отново получава разрешение да се върне в сръбската столица. На Каравелов му е забранено да се занимава с политика и да критикува живота в княжеството. Самият той, макар и свободен, се чувства като в затвор. Затова напуска Белград и отново отива в Нови Сад. Създава „Български комитет“, с който си поставя за задача да организира българските емигранти в Сърбия с оглед на предстоящата освободителна борба. Не се харесва сред политиците от сръбското правителство, което е недружелюбно настроено към него, постояно следейки и правейки опити да пречи на обществената му дейност. При убийството на княз Михаил Обренович, Каравелов е хвърлен в затвор, където престоява седем месеца. Освободен е на 4 януари 1869 година поради недоказаност на обвинението. В Сърбия Каравелов се утвърждава като талантлив публицист, белетрист, литературен критик-основоположник на критическия реализъм в сръбската литература. Там той пише и обнародва белетристичните произведения „Крива ли е съдбата?“, „Сока“ и др. – обзорни статии за сръбската литература[2].В началото на май 1869 г. се установява в Букурещ, по покана на „старите“, с намерение да редактира в. „Отечество“. В последвали идейни различия с тях се отказва да бъде редактор. От 7 ноември с.г. издава в. „Свобода“(1869 – 1873), където пръв помощник му е Христо Ботев (1872 – 1873), който вестник е орган на БРЦК, преименуван впоследствие на „Независимост“. Възторжено посреща идеята за създаване на Българското книжовно дружество (БКД), днес Българска академия на науките (БАН). По-късно двамата редактират вестник „Независимост“ (1873 – 1874). На 28 април 1873, в бр. 32, Каравелов пише:
| „ | „Ние сме родени да кърпиме чуждите дрехи“, в която разказва как „българете обичат да плачат по чуждите гробища, когато техните собствени родители лежат в земята непрелеяни, неоплакани и непоменени ... Кой помага на чуждите правителства да деморализират народът ни и да го направи неспособен за нищо? – Българете... Ако захване да се гради гръцка черкова, то ние сме първи; а ако захване да са гради българско училище, то сме последни ... чорбаджията-хаджия купува из Ерусалим своите достойнства твърде скъпо, а продава народът си твърде евтино ... В чуждите учебни заведения са свършиле науките си мнозина българе, но тие са останале в чужбината да кърпят чуждите дрехи и да плачат на чуждите гробища; а българете постоянно се оплакват, че нямат учители, че нямат способни списатели и че нямат учени хора... И така, ние сме родени на тоя свят или да кърпиме чуждите дрехи, или да плачеме на чуждите гробища.“ | “ |
— Любен Каравелов
|
||
Последни години, 1876 – 1879
След раздялата си с Ботев, Каравелов подновява изпращането на кореспонденции в руски вестници. Участва в създаването на „Югославския просветен благотворителен комитет“, след обявената на 12 април 1877 година война на Османската империя от страна на Русия. Завръща се в България в услуга на руските войски. и през м. февруари посещава Сан Стефано. Среща се с граф Николай Игнатиев и заедно със свитата му посещават град Цариград.Създава заедно с други революционни дейци в ьТърново комитет „Единство“, с който си поставят за задача помагането на революционното движение на българите в Македония, останали под „османско владичество“. Същия комитет е отговорен за подготвянето на Кресненско-Разложкото въстание, избухнало на 5 октомври 1878 година. Установява се в Русе, но здравословното му състояние се влошава. Умира на 21 февруари 1879 година от туберкулоза. Погребан е тържествено от българската общественост, от представители на руската власт и на други славянски народи
Абонамент за:
Публикации (Atom)